Спрях се до една от десетките лавки за вестници и сувенири, за да разгледам и си харесах чанта от плат с надпис Roma (добавих я към колекцията от чанти от пътувания), в която да сложа всичките неизползвани дрехи и се отправихме към фонтана Ди Треви. Когато пристигнахме не можех да повярвам колко много хора има и колко e шумно. Служители постоянно свирят със свирка и регулират слизането до самата вода. Всички онези романтични снимки пред фонтана може би са правени през нощта, тъй като и в най-слабия туристически сезон... там беше претъпкато.
Фонтанът наистина е шедьовър, можехме да му се наслаждаваме с часове, ако в ушите ни не свиреше свирка, не се крещеше на италиански (от време на време и чувахме и на български) и не ни бутаха отвсякъде всевъзможни туристи. Затова и нямаме хубава снимка пред него, но за сметка на това хвърлихме монета, за да се върнем отново, този път може би в 3 през нощта, когато няма много хора. Брат ми хвърли цели две, така че дами, be my gests.
По пътя към Пантеона зърнахме Galleria Alberto Sordi с прекрасна елха и украса и нямаше как да пропуснем да си направим няколко снимки и да разгледаме. Аз много харесвам търговските галерии в Милано и Неапол, така че бях щастлива, че добавих в списъка си още една. Магазинчетата бяха много интересни, особено едно с коледни украшения, които обаче бяха много скъпи, така че си останахме само със снимките за спомен, хаха.
Храмът на Адриан беше задължителна спирка, най-вече заради името. С влизането видяхме робот, на име Адриано. Нямаше как да не се спра до адаша и да разбера защо е там. Оказа се, че е първия роботизиран служител, който може да ни разкаже повече за храма, да отговаря на въпроси и т.н. Аз започнах да ми задавам въпроси, но той мълчеше. Дойде служителката и ме помоли да говоря с него отново, но той само мигаше и се поклащаше, което пак беше интересно, хах. Тогава и тя започна да му задава въпроси, но отново без отговор. Оказа се, че по някъв начин точно тогава се е развалил и не се е случвало никога досега. Дали ние бяхме виновни или не, никой не знае, но побързахме да излезем от храма и неудобната ситуация, така че не успяхме да видим много от него. Не спряхме да се бъзикаме, че дойдохме и развалихме най-сигурната уж човеко-машина. Типично в наш стил е да се случи нещо подобно на всяко едно пътуване.
Следваща спирка беше Пантеона. Ех, Пантеона. Има някаква магия в него, но това определено мога да го кажа за всяка една голяма забележителност, за която ще ви спомена тук. Времето беше ясно, така че през най-известния отвор се виждаха облаците и беше доста интересно. Поседнахме да починем, беше изключително приятно и спокойно. Макар да имаше хора не беше препълнено и ако се чудите къде са всичките туристи - нали не сте забравили, на фонтана са, хаха.
Навсякъде обикаляха хора, които ни предлагаха да си купим гривни, чадъри, калъфи за телефони и какво ли още не. Бях чела, че не трябва да им обръщаш внимание, защото не можеш да се измъкнеш след това. Няколко пъти ни питаха дали сме африканци и дали скоро ще ходим в Африка, ако е така да сме им се били обадили плюс Хакуна Матата, което явно им беше заучената интересна фраза. Такива приказки обаче на мен са ми отдавна познати, още от времето, когато в Милано ми продадоха конец гривна за 2 евро. Честно казано аз нямам нищо против понякога да си купя (марак и да осъзнавам тоталния скам), за да запомня мига. Но в случая се въздържах, а и явно не са били много убедителни.
Площад Навона беше последната ни спирка за деня, в който аз буквално не можах да повярвам какво ходене падна, макар забележителностите да са близо една до друга. Липсата на пейки и места за сядане оказа влияние върху краката ми, които бяха на път да се предадат. Но не и преди да стъпят на най-известния площад във вечния град, на който очаквахме да има голям коледен базар. За съжаление той беше доста скромен. Нищо не харесахме да си купим, затова се отправихме отново към метрото до Испанските стълби, за да се приберем. Започна да вали леко, но беше толкова вълшебно, че все едно се намирахме в сън. Всичко се развиваше толкова бързо, гледките, които сме виждали на стотици снимки през годините, се сменяха една по една пред нас, все едно гледахме филм на забързан кадър. През цялото време си пеех на измислен италиански, а Алекс и брат ми ми правиха забележки, тъй като това било обида за италианците. Бях обаче в толкова добро настроение, че това въобще не ме интересуваше, затова продължавах до втръсване с моето "феличита".
Бяхме превъзбудени, особено аз, която не спирах да ах-кам на всяка красива гледка или коледна украса, но съвсем скоро "ах" се превърна в "ох" и решихме да се прибираме. Все пак над 20 000 крачки след 2-часов сън не са за подценяване.
Късната вечер прекарахме в ядене на пица и гледане на Доктор Куйн Лечителката, единственото нещо, което намерихме на английски език по телевизията. И отново си напомнихме, че трябва да започнем да учим италиански.
На следващия ден имахме билети за Ватиканските музеи сутринта. Улицата от метростанция Ottaviano до Ватикана беше много приятна и някак различна от останалите, които видяхме в Рим. Исках да разгледаме по-подробно, но часът ни наближаваше, така че го оставихме за на връщане (което така и не стана, защото се върнахме по съвсем различен път, но за това след малко). Разбира се, започнаха поредните спорове с Алекс откъде се влиза в музеите, няма да сме ние, ако не спорим за посоките, хаха. След като видяхме огромните стени на Ватикана се отправихме към музеите, входът на които е на съвсем различно място от този за самия площад Св. Петър и базиликата. Още с влизането ни завладя вихрушка от хилядолетна история и изкуство, за която не съм компетентна да напиша кой знае колко освен това, че е много, много красиво и много, много наситено. Наистина МНОГО неща има да се разглеждат, така че макар носейки името музеи, не ги смятайте за обикновени такива. Във Ватиканските музеи може да прекарате цял ден, особено, ако се интересувате от история и сте запознати с различните произведения на изкуството и артефактите. Още на влизане видяхме плакатите гласящи Jubilee, като отново си припомнихме какъв късмет е да сме тук именно по това време, макар да не сме католици, нито пък изключително вярващи.
Още с влизането се озовахме на първата тераса, с гледка към градините, а в далечината виждахме купола на базиликата Св. Петър. Носеше се невероятно спокойствие, така че останахме известно време да си направим снимки и да се насладим на гледката.
Не бяхме от най-застояващите се пред експонатите (иначе рискувахме никога да не излезем от музеите), но определено ми отне доста време и усилия да асимилираме цялата тази красота и изящество. В любим ми се превърна Музеят на картите, наистина беше много впечатляващ. Излязохме да починем малко в двора с размерите на малък площад, където видяхме известната бронзова шишарка и огромната Сфера в сфера, модерната скулптура, която силно контрастира с класическата архитектура. Финалът на обиколката ни беше Сикстинската капела, където таванът на Микеланджело е зашеметяващ, като той се смята за връх в изкуството въобще. Нещо, което трябва да видите!
Така известните извити стълби на излизане от музеите също не останаха недооценени от мен, като дори се забавих малко, за да могат за ми направят снимка на тях. Не стана много сполучлива, но важна е идеята и споменът, нали?
На излизане се озовахме в коридор със сергии със сувенири, откъдето разбира се си купихме за спомен по нещо, като най-интересното бяха официалните монетите и марките на Ватикана. Не знаех, че те имат собствени монети, като можете да ги ползвате свободно, но повечето ги купуват като сувенир. Купих си и монета медальон специално направена за юбилея, картичка и магнитче със Сътворението на Адам на Микеланджело, която току що бяхме видели. Шедьоври, за които съм слушала толкова много, днес бяха пред очите ни. Не е ли пътуването най-уникални начин да "преживееш" света?
На излизане решихме да си купим вода, тъй като вече умирахме от жажда и взехме, че намерихме забравени пари/ресто в автомата, с което водата и няколко от сувенирите ни излязоха безплатни. Да намериш пари точно във Ватикана ми се струва като предшествие на нещо много добро, хаха
Разбира се, Ватикана е изключително комерсиализирана. На всеки ъгъл има сувенири, светена вода, дори парфюми. Стори ми се една идея прекалено, но явно за да се поддържа цялото това съкровище са нужни подобни неща, които носят цяло състояние на най-малката държава с най-голямата църква в света. Точно към нея се отправихме, като с изненада осъзнахме, че отново трябва да минаваме всички опашки и проверки, които бяха единственото досадно нещо в цялото ни пътуване.
Със стъпването на площад Св. Петър, пред нас се изправи величествената базилика, за която аз най-много се вълнувах, най-вече заради факта, че щяхме да преминем през Свещената врата, отваряна веднъж на 25 години. Приемах преминаването като своеобразно ново начало, пречистване и нещо много специално в личен план. В интернет бях проучила, че трябва да се регистрираш с група за поклонници, за да влезеш по-бързо, но честно казано единственото предимство е чувството на общност и самия ритуал (бавно ходене, водач на групата с кръст в ръка и четене на молитви, които ние нямахме, защото се присъединихме в последната минута). Тук ще вметна и комичното ни присъединяване към групата, за което все още се шегуваме, че се е получило Бай Ганьо-вски, тъй като се наложи да прескоча загражденията, поставени на площада, защото не знаех, че има малък отвор, който служи за врата, хаха.
Влязохме през Свещената врата, като се озовахме до самия главен олтар, който иначе е ограден и не можеш да се приближил толкова. Още едно предимство на това да влезеш с групата поклонници. Църквата е повече от уникална, дори не подозирах колко голяма и впечатляваща е всъщност. Толкова красота, история и традиции, че пак е леко плашещо. Разбира се и в самата църква има сувенири, нали ви казах вече за комерсиализацията. Аз си взех само една картичка, за да я изпратим до България. Всъщност това може да стане в самата църква, но ако преди това сте купили марки. Ние не бяхме, затова отидохме до пощата, която е съвсем близо до базиликата и изпратихме картичката, която пристигна след около две седмици в България, точно за Коледа.
Вече бяхме много уморени и искахме да излезем от Ватикана и съвсем забравихме, че можем да се качим на купола, за да видим площада от високо. Със сигурност е нещо, което е в списъка ми за следващия път, както и това да помахаме на live камерата, докато мама и тате ни гледат вкъщи. Такива малки неща за нас са много сантиментални и определено обичаме да ги правим, както вече отдавна сте разбрали, щом четете блога ми.
Следващата ни спирка беше Castel San't Angelo, като по пътя се отбихме в любимия Hard Rock Cafe, като този тук представляваше само магазин, а самото им кафе остана за следващия път. Интересното, което видях беше рокля на Шерил Коул (за приключението около концерта на Girls Loud в Ливърпул можете да прочетете тук) и Лейди Гага, както и бюстие на Шакира. За първи път реших да си купя нещо различно от монети и сувенири, каквито съм взимала други пъти от кафето и си взех една чанта, на която е изобразена грамофонна плоча. Много ми харесва и си я нося с удоволствие.
Денят беше толкова красив и слънчев, че стигайки до моста над река Тибър и замъка се откри невероятно красива гледка. Слънцето рисуваше по реката на фона на Ватикана и чайките, които бяха наши придружители през цялото време в престоя ни във вечния град. Не влязохме в самия замък, но си го заплюхме отново за следващ път, който и тримата се съгласихме, че трябва да е скоро, защото просто Рим е прекалено наситен с места, които да посетите и ви трябва поне 2 седмици, ако не и повече. Беше много приятно и може би един от любимите ми моменти от пътуването.
По пътя ни за Piazza Del Popolo минахме през Piazza Cavour, който е много красиво място, доста по-различно от останалите площади в Рим и едно от малкото с палми. На този площад се намира Palazzo di Guistizia – Дворецът на правосъдието и по-важното Teatro Adriano, който много се зарадвах, че успях да видя. При толкова история, свързана с името ми, няма съмнение защо Рим остана в сърцето ми.
Отправихме се към Пиаца дел Пополо, където цареше истинска идилия. Деца играеха футбол, други снимаха танци за тикток, момиче пееше любими поп песни, а мъж и жена пееха опера. Ние седнахме (като Алекс е запаметил на снимка така желаният и чакан момент на сядане, хаха) и останахме доста, просто любувайки се на приятната вечер и оживеното място. По едно време момичето започна да пее All I Want For Christmas Is You и аз не пропуснах да отбележа, че любимата ми Марая е навсякъде (за първият път в който бях на нейн концерт и то точно в Италия - можете да прочетете тук). Пратих на Вили, с която заедно бяхме на концерта клипче с песента и поздрави от Рим. Ей, такива са си моите дребни, но важни за мен неща.
Прибрахме се в хотела изключително заредени от преживяванията през деня и заобиколени от снимки на Кръстника във всеки ъгъл на малката ни стаичка. Много се чудихме дали да отидем до Колизеума, за да го видим по тъмно, но явно и това щеше да остане за следващия път, тъй като бяхме направили вече 25 000 крачки и не искахме отново да се прибираме, когато сме на ръба на силите си, както предишния ден.
На отиване близо до хотела си взехме пици на парче, които бяха много хубави и различни от тези, които сме яли в Италия досега. Хрупкави и с по-дебело тесто. Честно казано не знам на кои съм по-голям фен. Пица в Италия, какъвто и да е вид - няма как да не е страхотна.
На следващия ден отново сутринта рано имахме билети за Колизеума, затова се отправихме натам, като се изненадахме колко лесно и бързо в сравнение с Ватикана се случваше всичко. От самата метростанция директно излизате на Колизеума и влизате след кратка проверка. Радвам се, че оставихме най-известната забележителност за последна, тъй като в Колизеума е много приятно и интересно, но не толкова натоварващо като във Ватикана. Често казано не можех да повярвам, че сме на толкова старо място, на място, на което преди хиляди години са се водили ожесточени боеве и са загинали десетки хиляди гладиатори и животни, а милиони хора са го посещавали през последните две хиляди години и ние бяхме едни от тях, не е ли удивително? "Хляб и зрелища" звучеше в главата ми. Уж толкова неща са се променили в света, но всъщност пак са същите, само под различна форма. По стените видяхме издълбани надписи от хора, посещавали го пред 1920 и кога ли още не. По време на обиколката ни, която на Алекс и брат ми беше изключително интересна и не спряха да си разказват истории, свързани с вековната постройка, като от тях пък постоянно чувах "Здравей, Цезаре, тези, които ще умрат те поздравяват", преплетено с моите мисли доведе до едно величествено, но и малко потискащо преживяване. Тъкмо щяхме да си тръгваме, когато видяхме от папагалите Малък Алекс, което беше огромно съвпадение на имената, за пореден път. Предишните дни ги чувахме и искахме да ги видим, но чак сега ясно видяхме зелената му окраска.
На излизане от Колезиума разгледахме и Арката на Константин и след това се качихме на уличката, от която ставали най-хубавитe снимки, доколкото прочетох в интернет. Беше по-претъпкано отколкото в самия Колизеум, така че едва се наредихме за няколко снимки. След това видях, че е можело да отидем и на друго място с по-хубава гледка, но както постоянно си казвахме - остава за следващия път. Всъщност имаме цял списък с неща, които не успяхме да видим или неща, които да направим следващия път. Но, ако сте били в Рим знаете, че за няколко дни е много вероятно да не изпълните плана си, а моят беше доста наситен и неосъществим.
Отделихме доста време на Колизеума, като видяхме и част от Римския форум. Следваше голям пазар на магнити и сувенири, като около метростанцията на Колизуема имаше няколко машини за монети, като разбира си взехме от абсолютно всички. И така Рим застана на класацията ни за най-много монети в колекцията, като изпревари дори Виена, където имаше машини на всеки ъгъл (може да прочетете повече тук ). Купихме си и парче от руините на Рим, което беше дори със сертификат, на което пишеше Рим и годината, в която сме го посетили. Доста добре са се сетили да направят нещо подобно, за което можеш да прочетеш откъде е взето, като сканираш даден код. За туристи, които се хващат лесно на подобна въдица, си е точно в целта, хаха. Прибрахме се до хотела, като през цялото време повтарях, че трябва да си взема от уникалното маритоци, което ядох предишния ден. Купих едно много красиво и интересно кафе - Florian's Caffee, което обаче някак си не видяхме отново, затова си останах със спомена за този традиционен римски десерт, който ми се превърна в любим. Пицарията, която посетихме се казваше Pizzeria Del Secolo с изключително мил персонал, който ни наряза различни видове пица, които да опитаме като се приберем в хотела.
Вечерта искахме да се разходим за последно из познатите ни места, като започнем от Испанските стълби, минем през Ди Треви за да го видим осветен и по улиците с магазините, но за наша изненада се случи нещо още по-хубаво. Слизайки от метрото попаднахме на огромна тълпа, съпровождана с полиция, което не се беше случвало предишните дни. Мислехме, че понеже е почивен ден тълпата обикновено е толкова голяма, но се оказа, че не пускат никой да се качи на испанските стълби, а полицията е навсякъде. Оказа се, че всеки момент ще пренесат Олимпийския огън от предстоящите Зимни Олимпийски игри, които тази година се провеждат именно в Италия. Разбира се, ние останахме да го чакаме и бяхме много развълнувани, че ще станем свидетели съвсем случайно и на това. Репликата ми "Видяхме ли, казах ви, че сме в центъра на света" малко по малко придобиваше по-голяма тежест в моята глава , макар мъжете отдавна да не обръщаха внимание на всички бръщолевения от моя страна. Също така отказаха да се присъединят към мен и останалата тълпа от хора, с които заедно чакахме огъня с насочени телефони към Испанските стъпала. За тяхна радост самия огън мина точно до тях, като ми натриха носа, че не е трябвало да се блъскам с хората.
Беше толкова претъпкано, че буквално не можахме да се разминем и за ужас на мъжката част единствената по-свободна площ беше улицата със скъпите магазини като Прада, Гучи, като аз с интерес разгледах витрините и ах-ках при вида на цените им.
След като имаше някакъв шанс за движение по улиците се отправихме към фонтана Ди Треви, който този път беше още по претъпкан и за моя изненада не толкова осветен като по снимките, които съм гледала. Точно до него влязох в едно малко магазинче за сладолед от 1925 г. с най-странното и интересно обслужване. Един човек дойде да ми даде джелатото, което избрах (разбира се, че това беше пистачио) и на друго място се плащаше (само кеш) при една възрастна дама, извадена от филмите с прическа, грим и копринена премяна. Много интересно и различно преживяване, имах усещането за 80-те, наистина в Рим забележителните неща са на всеки ълъл буквално, дори и докато си купуваш сладолед.
Придвижихме се към Термини, като този път минахме през най-готино украсения HN хотел, в който си направихме няколко снимки и си спомних отново за преживяването ни в Асаго за концерта на Марая Кери, когато беше и нощуването ни в най-скъпия и луксозен хотел, в който съм била в чужбина. След като започнах да пътувам повече разбрах и колко по-добре е да оставаш във възможно най-евтините хотели и да имаш повече пари за забележителности, покупки и т.н.
И като стана въпрос за евтини хотели, ние се прибрахме за последно в нашия и за последно се качихме на най-страшния асансьор, като поне този път не заседнахме в асансьор както във Виена (прочетете тук ), нито пък изкачвахме огромно завито стълбище като в Бари (прочетете повече тук ). На другата сутрин исках да отидем и да присъстваме на неделната молитва на папата, но след като видяхме за каква блъсканица ставаше въпрос предишните дни във Ватикана и то дори без да се появи папата, преценихме, че и това ще оставим за някой следващ път. Оставихме багажа си в шкафче на гарата и се оправихме на разходка към Вила Боргезе, където искахме да посетим Биопаркът, нещо по-различно и по-спокойно като за последен ден.
Преди да стигнем до там минахме през парка с лодките, където беше много романтично и приятно. Просто се наслаждавахме на последните ни часове в Рим с малко тъга, но най-вече благодарност за всички прекрасни моменти, които изживяхме през последните дни. Мислите ми бяха прекъснати от няколко гъски които, както си плуваха излязоха от езерото и се отправиха право към мен. За малко се изплаших, защото знам, че често пъти съскат и нападат, но не се случи нищо подобно. Явно, че бяха свикнали с хора и направиха истинско шоу на всички ни. Районът на Вила Боргезе е изключително приятен, навсякъде има нещо интересно, което можете да видите, много е зелено и има съвсем различен дух от този на градския Рим. Пълно е с множество улични музиканти, животни и красиви гледки.
Най-накрая стигнахме Зоологическата градина, която е една от най-старите в Италия. Много по-различна е от другите зоологически градини, които съм посещавала, по-малка и гъсто населена с животни, растения и тн (затова всъщност и официално се води биопарк) Най-интересното за мен бяха жирафите, които не бях виждала досега. Бяха като извадени от анимационен филм и ще се убедите, че на снимка също изглеждат като рисувани. Те се намират точно до входа, така че вече бях доволна, че съм видяла най-важното и се отправихме към останалата част За първи път видяхме пингвини, моржове (които незнайно как ни заприличаха на нашето куче Петко), които дори правеха номера, тъй като хванахме храненето им и още десетки животни, птици и влечуги. Още нещо интересно, което се случи беше срещата ни с лъва и тигъра, с които буквално се погледнахме в очите. Да, не го направихме с папата Лъв, но и с истински азиатски лъв не е за подценяване, хаха.
За финал преди да си тръгнем от парка седнахме на кафе, като Алекс за първи път опита Аперол. След толкова пъти в Италия може да се брои за странно, но ето, че не беше. Купих си и магнити именно с жирафите и след това се оправихме към Испанските стълби откъдето да си хванем метрото. Минахме през страхотни зелени площадки, където хората караха ролери, возеха се с рикши и какво ли още не. Беше наистина много готино. Рим ни изпрати като за последно със страхотни гледки, между които панорамни такива към Виториано, до който не успяхме да стигнем преди това. За пореден път слязохме по Испанските стълби, които бяха нашата първа и нашата последна среща с любимия ни (вече) град.
Пътувахме обратно от летище Фиумичино, което много ме впечатли, защото имаше множество кътчета за снимки, декорирани коледно или пък с типични италиански стил. На едно място имаше кът на Хари Потър, а в друг пък Устата на истината в реални размери. Ние така и не успяхме да и видим истинската, но поне снимах за спомен тази на летището. Отделно за първи път виждах на гейтовете за конкретния полет за да слагат има снимки от даденото място. Единствено за София нямаше, което малко ме озадачи. Заедно с повече от час закъснението на полета ни допринесе за единственото ни малко разочарование от римското ни приключение, което обаче бързо компенсирахме с най-вкусните пици, които ядохме в града. Оказаха се именно Пеперони от летището или просто дългото чакане и обикаляне цял ден си казваше думата. Ние ги сложихме за повторно пробване в листа ни за следващия път, който няма как да не се състои, все пак хвърлихме монета във фонтана, а поверието гласи, че това е сигурен начин да се върнеш пак. Така че arrivederci, Рим, благодаря ти, че беше толкова добър за нас, нямаме търпение да се видим отново.
Con affetto, Adriyana
