Здравейте, приказни!
Годината започна много интересно за мен, а именно с едно страхотно Спайс Гърлс приключение. Всъщност четвъртото за последните 5 години. Можете ли да повярвате? Аз все още не! Смятах, че след като през 2019 посетих концерт на любимата си група (прочетете тук), няма да имам възможността да ги видя отново, но ето, че късметът ми се усмихна още цели 3 пъти. През 2022 бях на концерт на Ема (прочетете тук), следващата година не само видях най-любимата си Джери, а говорих с нея и я прегърнах (прочетете тук), а тази година бях на концерт на Мел Си по случай 50-годишния и рожден ден, като успях да видя не само нея, но и отново Ема, с което тя се превърна в най-често срещаната от мен спайска, хаха.
Винаги съм искала да видя Лондон, но все отлагах, тъй като исках посещението да бъде наистина специално. Не, че самото пътуване до Лондон само по себе си не е такова, но имах късмета да изчакам до най-подходящото време, за да посетя забележителния град.
Вечерта преди полета с Габи се срещнахме след цели 5 години и не можехме да спрем да си говорим, което попречи да заспим дори за минута, а уж планирахме да си легнем много рано, за да се наспим до 4 часа, когато трябваше да тръгнем за летището. Когато стана 3, обаче, ние просто решихме, че няма смисъл да лягаме и започнахме да се приготвяме за полета. Противно на очакванията ми, той не беше тежък, а ние успяхме да дремнем 20-тина минути, което поне малко ни ободри след безсънната нощ. Кацнахме на летище Лутън и бяхме подранили с около час за автобуса, за който предварително си бяхме купили билети. Оказа се, че щом има места, няма никакъв проблем да се качим по-рано от посочения час на билетите ни и ние с усмивка се отправихме към централната лондонска спирка Victoria Coach Station. Още веднага попаднахме на огромно задръстване, а арабите в автобуса, нон стоп говорещи по телефона и пускащи музика на същия, не ни помогнаха да усетим английската изтънченост на Лондон. Шегата на страна, бяхме доста изнервени, защото около час и половина зад нас говореха на висок глас по телефона, но поне след това имахме още няколко неща, за което да се посмеем. По едно време Габи започна на вика "Марая, Марая!". Докато успея да видя, че минава автобус с лика на Марая Кери на него, част от кампанията на Victoria's Secret и той отмина. Надявах се да го видя и по-късно, но така и не стана. Все пак обаче го приех като знак, че пътуването ни ще бъде много хубаво, щом започна така.
Първата ни спирка беше Бъкимгамския дворец. Не можахме да повярваме, че след толкова часове без сън и толкова много път, най-накрая сме пред такава голяма световна забележителност. Дворецът наистина е впечатляващ и много красив. Не останахме много, тъй като имаше доста посетители, беше много студено, а ние бяхме с тежки раници на гърбовете. Нещо, за което не бяхме помислили много добре и може би беше голям пропуск, че първо не ги оставихме в хотела, но така или иначе не смятахме да обикаляме много, а възможно най-скоро да се настаним.
Направихме си няколко снимки и се отправихме към Биг Бен, който е другата и ако не най-голяма забележителност на града. За голямо съжаление London eye, гигантското виенско колело, на което мечтая да се кача от години, точно тогава беше в годишна профилактика и не успяхме да се повозим, но пък се полюбувахме на така познатата ни от години гледане на снимки гледка. Разбира се не пропуснах да се свържа по месинджър с майка ми и баща ми, за да им покажа на живо къде съм, тъй като те никога не са били в Лондон.
Остави ни да разгледаме и да се снимаме, а ние стояхме и не вярвахме на очите си. Нашите момичета, преди цели 30 години, много по-млади от нас днес, са заснели видеото тук, мечтаейки да успеят в безпощадната музикална индустрия. А аз и Габи, тогава още тийнейджъри, сме дебнели всеки момент, в който ги пуснат по телевизията и сме мечтаели да ги видим един ден на живо. Докато бяхме там пристигнаха още двама фенове, които поискаха да ги снимаме и си пожелахме приятно прекарване на концерта на Мел Си на следващия ден.
За съжаление се настанихме в хотела отсреща (а така искахме да останем в St.Pancras), който както всеки път, в който съм била в Англия беше доста разочароващ, но аз и не очаквах друго. Стаята беше тясна и стара, но най-лошото студена. Банята много стара и захабена, но...все пак в Лондон не можеш да очакваш за малко пари хубав хотел, така че този ни устройваше. Все пак щяхме само да спим там. Следващите дни свикнахме с малката стая и също така се позатопли, така че нямахме проблеми. Локацията му обаче беше страхотна, точно до "спайс хотела", до Британската библиотека и до спирката на метрото и железопътната гара, носеща същото име като хотела St. Pancras, много красива и обсипана с магазини и дори Platform 9 3/4 от Хари Потър на Kings Cross Station, от която всеки ден хващахме "тубата" както наричат метрото в Лондон. Така че един ден може би отново бих отседнала в този хотел, въпреки лошото ревю, което му оставих в booking, тъй като е на минути от толкова много забележителни места.
Беше много приятно просто да се разхождаме и да се наслаждаваме на атмосферата. Беше толкова магическа и различна от всичко, което съм виждала досега. Задължителната ни първа спирка беше Hard Rock Cafe, тъй като там са изложени обувки на Джери от Спайс гърлс, както и много други интересни неща - микрофонът на Фреди Меркюри, костюм на Шакира и какво ли още не. Беше много интересно и много ни хареса. Взех си и две монети, тъй като съм ви казвала, че с баща ми колекционираме от всички места, на които ходим. Купих и един ключодържател на Алекс, който да сложи на ключовете от новия ни апартамент (но затова ще разказвам по-нататък).
Докато се разхождахме видяхме фотографи, струпани около един хотел и разбира се отидохме да видим какво става. Оказа се, че същия ден е премиерата на мюзикъла Mean Girls и различни хора пристигаха за събитието, всичко облечени в розово. За нас всички бяха непознати, но хората се снимаха с тях, така че явно бяха известни в Англия.
Момичето ни разведе из магазина, като ни помоли да пазим тишина, тъй като имат среща в съседната стая. Дали самата Виктория не беше на нея? Помолихме я да ни покаже трите парфюма, които Виктория лансира миналата година. Тя ни разказа за преживяванията, които са вдъхновили Виктория да ги създаде, също така подробно ни запозна с нотките и т.н. Ние определено най-много харесахме синия Portofino'97 и момичето ни каза да изчакаме. Като се появи с мостри на точно този парфюм направо ми си насълзиха очите. Може да звучи глупаво, все пак това е една мостра, но подобно добро и искрено отношение не бях срещала скоро. Ние и разказахме за концерта на Мел Си и тя сподели, че много харесва клуба, в който щеше да се проведе събитието. Жалко, че не научихме името и, но поне разбрахме, че родом е от Италия. Може би затова беше толкова сърдечна и затова Виктория я беше избрала за своя магазин.
Почти бяхме пристигнали пред клуб Koko, когато осъзнахме, че всички тези хора, покрай които минахме всъщност чакат на опашка и тя беше огромна. Във фейсбук бяха писали, че някои дори са спали там, за да бъдат най-отпред, което затвърди предположението ми, че ние почти нищо няма да виждаме. Хората бяха поне три пъти повече отколкото обикновено събира този клуб, разбирайте - невиждана блъсканица. След като все пак след около час се озовахме вътре, се оказа, че трябва да се редим на друга опашка, където да си оставим якетата и съответно да платим. Недообмислено беше, според мен, но и това преживяхме.
Подгряващите диджеи бяха няколко между което самата дъщеря на Мел Би. Толкова и се зарадвахме, а аз дори помислих, че и майка и може да е дошла за рождения ден на Мел Си, макар в момента да е в Америка, но знае ли човек. Мел Си беше казала, че ще има много специални гости на концерта и ние се надявахме на поне две от станалите спайски.
Концертът щеше да започне вече, когато аз установих, че абсолютно нищо не виждам и реших да отида на стълбите, с което се отдалечавах доста от сцената, но поне щях да имам видимост към нея, а нямаше да гледам през телефоните на хората пред мен, които не спираха да снимат. Това беше и най-доброто ми решение, тъй като намерих едно едничко място на стъпало, където да застана. Буквално игла не можеше да се пусне между хората, така че знаех, че не трябва да мърдам повече от там.
Малко преди да се появи Мел Си на сцената феновете започнаха да ръкопляскат и да викат, а аз различих Ема, в компанията на мъжа си Джейд и сестрите Епълтън от Ол Сейнтс, които са много добри приятелки с Ема и с Мел Си. Тръпнех в очакване и Джери да се присъедини, но Ема остана единствената спайска, която беше дошла да празнува рождения ден на Мел Си заедно с нас. Не можех да спра да гледам към нея, тъй като тя беше на една от терасите, но в един момент лампите загаснаха и на сцената се появи Мелани С. С енергия, взривяваща клуба, с отлична форма, нямаше как да повярва човек, че навършва цели 50 години. Откри шоуто с Northern star, а на Never be the same again публиката полудя и изпя почти цялата песен сама...или поне така ми се стори, хаха. Личеше си колко развълнувана е Мел, не само защото и е рожден ден, а и защото цялото събитие предизвика огромен интерес и билетите се изкупиха за минути. Нямам идея как аз успях да се добера до един от тях, но се радвам, че го направих.
По време на песента Here It Comes Again, която в последствие решава да посвети на дъщеря си Скарлет, Мелани се разчувства много (а и техническите проблеми не и направиха услуга) и пожела да започне отначало, за да бъде перфектно изпълнението и. Аз също се разплаках в онзи момент, но мен си ме знаете. Няма как да мине концерт без сълзи, хаха.
Дойде време за любимата ми част, а именно, когато Ема се присъедини към Мел Си за песента Viva Forever. Преди песента имаха технически проблем, който ги забави малко и вече се чудеха какво да говорят на публиката, хаха. За нас обаче беше супер, тъй като имахме повече време да се насладим на спайс магията. За следващата песен на сцената се присъединиха Никол и Натали Епълтън от All Saints, като заедно изпяха 2 become 1. Публиката беше повече от доволна, че следваха още цели две спайс песни, като на последната от тях Who do you think you are на сцената отново излезе Ема и певиците от Ол Сейнтс, както и много други млади момичета, явно деца на екипа на Мел Си, както и нейната дъщеря и тази на Мел Би. Получи се страхотно шоу, както всеки път, когато звучи спайс песен. Не успях да направя нито една хубава снимка, затова споделям няколко, които намерих онлайн.
Вече едва стоях на краката си, толкова силно ме боляха и нямах търпение да изляза от клуба, но видях, че Ема е все още на терасата и разговаря с приятелките си. Поостанах още малко, за да гледам какво прави, когато по едно време част от публиката започна да скандира името и да пее припева на песента и Maybe. Тя ни помаха и направя движенията от видеото, а ние почнахме да крещим още повече.
След като най-накрая се измъкнахме от клуба, се събрахме с останалите момичета и решихме да отидем в близкия пъб, докато стане време за автърпартито, за което също имахме билети. Беше доста приятно, аз не можах да повярвам колко евтино е, един спрайт беше само паунд и половина, а и това, че вече бяхме седнали след толкова часове стоене - беше най-хубавото. В пъб-а имаше диджей и едно от момичетата Любка отиде при него да поиска песен на Мел Си. След известно време той пусна една и естествено ние много се изкефихме.
Когато отново се върнахме в клуба автърпартито беше започнало, а Мел Си беше в ролята на диджей. Смятахме, че ще пусна спайс песни или поне нейни, но не чухме такива. Бяхме супер изморени, затова останахме само около половин час и се тръгнахме. Самата Мелани разбрахме, че е танцувала до 3 сутринта. Ей, на това му викам мега издръжливост. Нашата машина!
Последният ни пълен ден в Лондон решихме да не планираме, а да обикаляме, както намерим за добре на самия момент. Когато бяхме в Единбург с Габи много ми хареса преживяването в Camera Obscura (прочетете тук) , което е музей на илюзиите и нямахме търпение да посетим и този в Лондон, който носи името Twist Museum. Претърпяхме голямо разочарование, обаче, тъй като музеят беше много малък и хич не толкова интересен, колкото този в Единбург. Това е и единственият път, в който останахме разочаровани от избора си, но има и такива моменти.
Следващата ни спирка беше един огромен мол на Оксфорд Стрийт, където се намираше и музея. Габи искаше да купи кукла за дъщеря си, но не успя да намери, затова се отправихме към магазина на Дисни, който е и първият подобен, който посещавам. Беше като истинско Дисни царство, от което обаче аз нищо не успях да си харесам и взема, но поне ми напълни очите.
Седнахме в един италиански ресторант, в който аз си поръчах пица, която обаче не беше нищо особено. Чакам с нетърпение да попадна на истинска италианска пица, което се надявам да се случи съвсем скоро (поне така е планирано).
Отправихме се към Tower Bridge, може би най-големият символ на Лондон след Big Ben. При гледката на светещия Лондон и удивителния мост - направо ах-нах. Със сигурност за мен беше най-красивата гледка от цялото ни пътуване. Което доказва колко различно е да видиш града през деня и през нощта, когато целият свети.
Беше много приятно! Не можехме да си откъснем очите от величествения мост, а от другата страна сити-то, както вече официално го наричат лондончани. Решихме, че задължително искаме да минем по самия мост и да видим дали ще открием корабче, на което да се повозим и да видим светещия Биг Бен и виенското колело. Минавайки по моста отново звъннах на нашите, за да видят къде се намирам. Минавах по най-известния мост в Европа, трябваше да се отбележи.
Озовахме се на другия бряг на Темза и минахме покрай Tower of London - много красив и интересен замък, който през годините е използван за затвор, кралски дворец и като крепост. Един човек ни каза, че корабчета вече няма, тъй като е много късно, но е останал един убър, който евентуално можем да хванем. Докато се опитваме да го намерим, лодката се появи от някъде и успяхме да си вземем билети в последния момент. Тук ще отворя скоба за това, колко лесно е взимането на каквито и да е билети в Лондон. Всичко е безконтактно и единствено трябва да имате пари в банковата си карта, за да се справяте за секунди с всичко. Честно казано беше толкова спонтанно, че дори и леко страшно, хаха. Като се замисля как преди години се притеснявах да не се кача на грешния автобус в градския транспорт, а сега се качвам на някаква лодка без дори да знам къде отива - ми става смешно, хаха. Оказа се, че отива до най-известната арена в Лондон - О2, за която аз съм слушала безброй пъти и едни от най-любимите ми изпълнители са пяли в нея. Беше вълнуващо да я видим цялата светеща и така примамваща. Дано скоро някой мой любим изпълнител има концерт там, за да мога да я посетя отново.
На другата сутрин трябваше за напуснем хотела, но преди това имахме малко време, в което да посетим още нещо интересно. Оказа се, че British Library e буквално до St. Pancras (спайс хотела), който пък вече знаете, че е буквално до нас, така че решихме да я посетим. За нея обаче, трябва да отделите поне половин ден. Сградата е огромна и много красива, а вътре е цяло произведение на изкуството. На влизане много строго проверяват багажа и навсякъде има знаци, че не може да се снима, говори силно и т.н.
Ние първо се отбихме до магазина за сувенири, който е точно до входа и който сам по себе си е цяло изкуство. Толкова красиви книги, аксесоари за четене, сувенири и какво ли още не, че ми се искаше да си взема нещо за спомен на всяка цена. Раницата с багажа ми се пукаше по шевовете вече, така че взех стандартните - химикалка, цветен молив и книгоразделител. Дори малки, някак много специални за мен нещица. Все пак бяха купени от Национална британска библиотека. Имаше различни арт секции, като нямаше как да купя от всяка по нещо, макар че ми се искаше. Спрях се обаче на Алиса в страната на чудесата, от която колекция си взех магнитче с Лудия Шапкар, тъй като надписа гласеше "It's tea time" и беше най-подходящо за спомен от най-големите ценители на чая - англичаните. Иронията е, че досега съм била три пъти в Англия и никога не съм пила чай. Упс!
Следващото, което разгледахме беше огромна колекция от марки (явно това е пътуването, в което марките играят много важна роля, хах). Хиляди пощенски марки от цял свят бяха изложени и събрани в коридора на библиотеката. Намерихме и български и то толкова стари, че смятам, че дори и в България не ги съхраняват така добре. Отправихме се и към изложбен музей, от който може да ти спре дъха. Ръкописи на Леонардо Да Винчи, Микеланджело, писма на Бийтълс и какво ли още не. Ние хвърлихме по един бегъл поглед, тъй като цялата зала беше огромна и имаше не малко посетители. Не очаквахме, че попадаме и в музей, а не просто в най-голямата библиотека на Великобритания. Добре, че не стигнахме до книгите, тъй като изпускането на полета ни беше гарантирано, хаха.
Пътуването ни беше страхотно, нямам търпение да се върна в Лондон един ден и още повече нямам търпение за следващото спайс приключение. Това беше най-наситеното със спайс моменти и макар че концертът беше само на Мел Си, аз получих цялостно усещане за групата - Ема се появи на концерта, дъщерята на Мел Би също, докоснахме се до изтънчеността и финеса на Виктория в магазина и, както и видяхме и обувките на Джери. Като добавиш и хотелът, в който е сниман Wannabe, както и градът в който е сниман филмът им Spice World - не можеше да се получи по - наситено и по-спайс преживяване. Благодарна и щастлива посрещам 2024 с такова преживяване и се надявам да има още занапред!
Още Спайс Гърлс приключения, които да прочетете:
